2

За най-малките с любов

„Децата са добре, дишат самостоятелно. Нямат нужда от кувьоз“
Това бяха първите думи на мъжа ми след като ме изведоха от операционната зала. „Чудесно – помислих си – сега вече мога спокойно да припадна.“

24 часа по-рано, сама със страховете си в болничната стая в очакване на най-значимото събитие в живота ми. Мисълта, че децата ми ще имат нужда от медицинска помощ още в първите минути след раждането, беше превзела всяка клета от тялото ми и се изливаше в река от сълзи през очите ми. Дали аз ще съм добре, дали те ще са добре? Как ще продължим напред, ако не сме? Един цял ден прекаран в сълзи и страх. Момичето на съседното легло най-вероятно реши, че съм луда. А може би точно в този момент и тя се е борила с нейните демони и страхове, не знам, дори не ми хрумна да я заговоря.
За разлика от майка им, децата се държаха изключително геройски както през бременността, така и по време на операцията. Прегърнаха страховете ми и ги трансформираха в тяхната сила.
Родиха се в 09:50 и 9:51.
Рамо до рамо, със силен плач.
Готови да дават и да получават тонове любов.
Моите прекрасни дъщери!

Това е моята щастлива история.

Но тази история е и за родилката, настанена в съседната стая, която прекарва часове наред пред стъклото на неонатологията. Вътре в една от многото стъклени кутийки се е сгушило нейното недоносено дете. Всеки ден тя му говори, пее и чете. Тя се бори заедно с него за всяка нова глътка въздух. Тя няма търпение да прегърне това прекрасно създание и да го заведе у дома.

Тази история е също за тези малки бойци, на които още в първите минути, дни, дори месеци от техния живот се налага с нокти и зъби да се сражават за това, което по право им принадлежи. Малки герои борещи се за всяка глътка въздух, усещайки с всяка фибра на тялото си, че това е най-важната им задача.

Тази история е и за всички доктори, медицински сестри, акушери и санитари, които са неотлъчно до нашите недоносени деца. Не чувстват глад или умора. Без значение дали е ден или нощ, зима или лято. В техните ръце са поверени толкова много съдби и те правят всичко възможно историята да има щастлив край.
И нека поне днес за миг поспрем. Нека за миг забравим за мръсните дрехи, неизмитите чинии и разхвърляните играчки. Вместо това да помислим за тези смели, малки герои с големи сърца и титанска жажда за живот. Да се поучим от тях. Да направим така, че повече хора да се запознаят с трудностите през които минават семействата на недоносените деца. Защото ние, като общество сме отговорни за нашите недоносени деца. Споделете идея, станете доброволец или просто предложете подкрепата си на тези семейства. Любовта няма граници, не познава бариери. Любовта може да премине и през стъклените стени на кувьоза!

И до днес, когато видя снимките на Ава и София от изписването ни от болницата, не мога да спра сълзите си. Две малки създания, тежащи общо четири килограма. Облечени в дрешки размер най-малък. Най-щастливият ден в живота ми! Денят в които ги заведохме у дома и нашето приключение започна!

 

 

Advertisements
0

Дрехите ли се стесниха при прането, или децата пораснаха?

Една седмица в къщи. Не съм била сама с децата толкова дълго от около половин година. В резултат на което, погълнатите количествата вино и шоколад  значително се увеличиха.
Забелязвам драстична промяна в поведението им. И сега са способни да ме подлудят за отрицателно време, но игрите им вече са по-дълги.
За съжаление и скандалите.
Реших, че вече са достатъчно големи, за да си поделят една играчка без да се стига до война. Мъжът ми каза, че съм си загубила разсъдъка. Не е за вярване колко много раздори и викове може да донесе един гумен Мики Маус в къщата ви. Особено ако е един Мики Маус, а децата ви са две. И двете обожават Мики Маус! Не съм си загубила разсъдъка, просто в магазина нямаше втори.
А децата ми обожават всичко да е по две. Ако им дадеш един банан, веднага ще поискат другия, ако кажеш, че баба им е на село, веднага ще попитат за другата баба. Една вечер, преди няколко седмици, баща им им помаха от терасата, а те милите и до днес търсят „другото тати“, онова, което махаше усмихнато от балкона.
Този Мики Маус обаче е само един. Ако трябва да съм честна, в момента изобщо не прилича на Мики Маус. Вината е изцяло моя, но тази история няма да я разкажа, защото не е нещо с което се гордея особено.

Сега отивам да меся питка, тази вечер ще имаме гости. Шегувам се разбира се, само ще проверя дали виното се изстудява в хладилника.

2

Ава и София

Ава и София са близначки. Заедно са още от момента, в който бяха просто две малки точки на екрана на видеозона в кабинета на д-р Арабаджикова. Не я познавах преди това, препоръча ми я приятелка. Първото ми впечатление беше, че е човек на който може да се има доверие. След като буквално поверих живота си и този на дъщерите ми в нейните ръце, това чувство продължавам да го имам и днес. Тъкмо й бях казала, че тестът е положителен, когато тя ме погледна въпросително.
– Някой от вашата фамилия има ли близнаци?
– Не. – отговорих напълно хладнокръвно, все още не разбирайки учудването в погледа й, но по начина по който ме гледаше усетих, че тя вижда нещо, което аз не и че това нещо ще преобърне живота ми. Буквално.
– Честито, ти ще си първата!
Мисля, че за момент загубих съзнание, но все пак трябваше да кажа нещо.
– Две?
Останалата част от прегледа не си го спомням. Излязох от кабинета, мъжът ми вече се беше преборил успешно със софийските задръствания и ме чакаше отпред. Качих се в колата и се разплаках. Нямаше нужда да казвам нищо, той веднага разбра:
– Две ли са?
По късно каза, че съм имала същият поглед както когато му казах, че тестът е положителен и че подсъзнателно винаги е знаел, че ще има близнаци. Дълбоко в себе си аз също. Никога не съм го изричала на глас, но за да се сбъднат най-съкровените мечти, оказва се е най-добре да ги споделиш само със себе си. А когато срещнеш някой, който крие в сърцето си същите копнежи и желания като теб, мечтите просто се сбъдват.

Това бяха сълзи на радост и страх.
През следващите девет месеца аз трябваше да направя всичко възможно крехкото ми тяло да се справи с двойното предизвикателство. Не знаех дали ще успея, не знаех и какво ме очаква. Само знаех, че ще направя всичко по силите си тези деца да дойдат здрави на бял свят.
След още две седмици се регистрирах и при втори лекар, за да мога да използвам правото си на безплатни изследвания. Казах му, че децата са две. Той ме накара да седна на един стол и в продължение на 20 минути ми обясни колко много трябва да внимавам и как от моето поведение през следващите месеци зависи децата да се развиват правилно. След това ме прегледа и видя само една точка. На петата седмица обаче лекцията се повтори, тъй като тогава и той видя, че точките са две.

На роднини и приятели казахме когато вече бях бременна в пети месец.
Оказа се, че в родословното дърво и на двамата има близнаци, ние просто не сме го знаели.
Месеците не бяха девет, а осем а тялото ми се оказа далеч по-силно отколкото някога съм си представяла.
Двойното предизвикателство расте, децата ни показват всеки ден колко малко заем за света и търпеливо ни учат на Любов. В най-съвършената й форма.

 

5

На баба и дядо

Обичам да пиша с чаша червено вино до мен.
Действа ми успокояващо. Децата спят, мъжът ми и той с тях. Във всекидневната е тъмно, приключила съм със задълженията си и имам няколко минутки да напиша някое гениално изречение или да отпия глътка вино преди някой да се е събудил.
Спокойствие е дума, която рядко мога да си позволя да изживея напълно. Казвам си я по няколко пъти на ден, но да я почувстваш е различно. Прекалена тревожност е заключението на приятелката ми психолог, след поредната ни неофициална консултация. Характерна черта и при куп други майки, предполагам.
Но да се върнем на виното. Не знам кое ме успокоява повече виното или мисълта за него, или е онзи блажен звук, който се чува, когато наливаш течността в чашата от току що отворената бутилка. Или топлината която ми дават спомените от детството.
Цветът на виното ме връща назад в къщата на баба и дядо, през онези студени зимни дни изпълнени с аромат на борови клонки и току що приготвен чай от грижливо набрани и изсушени под лъчите на жаркото юлско слънце билки.
Повечето ми спомени от детството са изтрити, не си спомням нито детската градина, нито началното училище, дори някои моменти от основното ми се губят.
Поради куп причини съм напълно благодарна на мозъка си, че ми е позволил да забравя, но и сега чувам дядо да казва:
– Пийнете си дядови за червени бузки!
И капваше по мъничко червено вино в чашите ни с лимонада.
Казваше също и“като Симеончовци си живеете“, на нас четирите му внучки всеки път когато след дълъг ден на полето ни намираше удобно разположени на спалнята и заети с някакви изключително важни дела.
Тогава не разбирах какво иска да ни каже, само усещах, че е в думите на този голям, силен и вечно усмихнат човек има много любов. Такава една чиста и искрена любов, която те топли дори в най-студените дни.
Виното тогава беше домашно, а лимонадата се правеше в един гараж малко по-надолу по улицата. Дядо ми произвеждаше всичко от което имахме нужда, а всеки гост си тръгваше с пълни ръце със сирене, мляко, яйца и плодове според сезона.
Дядо не признаваше вилицата като средство за хранене, можеше да яде всичко с лъжица, а филмите, които даваха всяка вечер в осем по Първа, ги беше гледал всичките! За това си лягаше директно след вечеря и ставаше още преди да изгрее Слънцето.

Баба ми е най-силният човек когото познавам. Тя е с благ характер и много сладкодумна, но нейната дума е закон! Когато дядо се прибра развеселен от селската кръчма в доста късен час, тя го погледна много лошо. Аз не я чух да му се кара, но това беше първият и последен път в който го видях пиян.
Баба е опората на нашето семейство. През последните няколко години съдбата й поднесе много изпитания, но тя не се предаде – премина през тях с гордо вдигната глава и с такава неописуема жажда за живот, че накара всички от санитарки до големи светила в медицината да свалят шапките си пред нея. А на нас, четирите й внучки показа, че трябва да се бориш до край, понякога тихо и търпеливо просто да изчакаш бурята да отмине, друг път със зъби и нокти устремено да тичаш към победата. Жена исполин!
Нищо че баба живее на село, нейната дума тежи на два континента, там където ние внучките продължаваме да сме заети с някакви изключително важни дела.
Всички искаме баба да е здрава, остана ни едничка… Дядо планината отдавна си го прибра.

Мисъл на деня:
Иска ми се един ден, когато момичетата пораснат и погледнат назад и техните спомени да са Любов.

P.S. На баба гозбите са най-вкусни!

 

 

0

Зима

Тази зима много се проточи.
Толкова ми е студено, че дори ако точно в този момент стане 45 градуса жега на мен пак ще ми е студено. Достигнала съм предела си. Последните седмици не съм публикувала нищо, не защото няма за какво да пиша, а просто защото мозъкът ми тотално замръзна и отказва да функционира при тези температури. Единственото нещо с характеристика 45 градуса е ракията от боровинки в хладилника. Мъжът ми повтаря постоянно колко съм разсеяна, не съм разсеяна, студено ми е! Всяка година по това време цялото ми същество измръзва и аз просто не мога да поемам повече студ. И всяка година по това време си казвам, че трябва да живея някъде, където е вечно лято. Не ми помага и това, че последните години и в България стана модерно през зимата да се ходи на плаж. Поне десетина от моите приятели във Facebook топлят стената и душата ми със снимки от Тайланд, Коста Рика, Доминикана, Тенерифе… Да, ама не! Не ме топлят! Мога да се зарадвам на такива снимки само ако и аз съм на плажа. Определено не ми помагат когато чакам мъжът ми да изчисти леда от колата, за да можем да тръгнем за работа. „Пак ли лед – нали вчера беше по-топло??!!“ Обикновено се радвам на щастието на другите, но не и когато те са на плаж, а аз не!
Мъжът ми каза да започна да планирам лятната ни почивка. Явно и на него му е студено. Или имаме еднакви познати във Facebook. Тази година решихме, че е време да заведем децата на море. Въобще да ги заведем някъде. Много са трудни на път. Единственото което правят е да плачат. Даже десет минути път с кола в градски условия са огромно предизвикателство. Мислите си какво пък толкова, това са деца, не може да е толкова зле. Добре, вземете ги във вашата кола, ние ще караме след вас и ще се срещнем на уреченото място – така каза мъжът ми на наши приятели, които ни поканиха на кратка ваканция извън София.
Мен този вариант ме устройва, но така и не го изпробвахме. Надеждата ни е, че до лятото те вече ще са по-големи. Даже имаме план как да разделим пътя – три часа до границата, една нощ там при роднини и после два часа малко по на юг до морето. Да видим дали ще се получи. Обикновено когато става въпрос за децата, очакванията ми доста се разминават с реалността. Започна се още преди да забременея. Очакване – Аз никога няма да съм такава майка, която е нетърпелива, тегли и дърпа детето си и му се кара в парка.
Реалност – (Не) питайте съседите ми колко често гласа ми се чува и в техните апартаменти. А блокът ни не е панелен!

 

 

 

0

Любов

Как разбираш дали това е Любовта? Не просто коя да е любов, а онази, истинската. Онази, която озарява дните ти и пази съня ти нощем. Любовта завинаги. Ако я срещнем, ще я познаем ли, ако я познаем ще можем ли да я опазим? 
Когато бяхме малки с моя близка приятелка разсъждавахме често над нещата от живота.   Заедно решихме, че всичко от което се нуждаем е спокойствие, сигурност и малко любов. Истинска благословия е ако получим и трите от един човек. Сега сме пораснали (или поне на години), живеем в различни държави и двете вече имаме деца, но все пак намираме по малко време тайничко да обсъждаме това, което наистина ни прави щастливи. Чуваме се по телефона в обедната почивка или когато децата спят и разискваме Любовта. 
А тя (Любовта) е динамика. 
В един момент се разхождате хванати за ръка по улиците на романтичен крайморски град. Дори още преди първата целувка, душите вече рисуват живота ви заедно. Радвате се на залеза и въпреки хилядите хора имате очи само един за друг. В следващия момент сте в голям, забързан град, превърнали сте апартамента под наем в свой дом, терасата е пълна с мръсни памперси, мивката с чинии, остават още 10 минути до следващото хранене на децата (пето от общо девет – хранения, не деца!), а те блажено спят. Не си спомням съвсем точно тези първи месеци. Денят и нощта се сливаха, а липсата на сън предизвикваше у нас такива страшни мисли, че чак се чудя как сме оцелели. В този момент осъзнаваш, че пеперудите в стомаха отдавна ги няма, загубили са се някъде между многобройните ми изисквания по време на бременността и маниакалната ми зависимост всички действия да се извършват по график, в точно определен час. Отстъпили са обаче място на много по-силни чувства и емоции.
Поглеждайки назад не знам дали това което имаме е любов, отношенията ни и чувствата които изпитвам към него не могат да бъдат ограничени само с една дума. Това което чувствам е много повече. А именно:
2007  Аз съм любопитна и гледам с леко недоверие новото момче в екипа ни. Ще трябва да работим заедно по 12 часа на ден в следващите 6 месеца.
2007  Аз съм на плажа преди вече почти 10 години, пия вино на залез слънце и съм влюбена. Слушам историята за живота на момчето, което скоро ще стане Мъжът на моя живот.
2008  Това което чувствам към него отдавна вече не е просто приятелство. Изпитвам леко неудобство, но и голямо облекчение, че намерих сили да му го призная.
2011  Аз съм очарована от Мъжът, който във времето, когато въпреки, че отделяше всеки цент, за да сбъдне своя детска мечта, успя да отдели финанси и време, за да сбъдне и една моя.
и сега  Аз съм благодарна на Мъжът, който не се отказва от НАС дори и в дните, когато настроението ми се мени на всеки 20 минути.
Ти си ми най-важен!
P.S. Най вероятно там някъде има човек, който вече е казал същите неща за любовта, нямам претенции, че съм написала нещо уникално и вдъхновяващо, но се радвам, че споделих тази любовна история. Моята любовна история. 
0

Спорт

Шахът брои ли се за спорт? Ако не, значи никога нищо не съм спортувала през живота си. Въпреки това винаги съм изглеждала добре, кантарът не е показвал повече от 57 кг. и това в закръгления ми период. Изключвам бременността, разбира се. Тогава стигнах до 69 кг. в първия ден на деветия месец, когато момичетата се родиха. След около шест дни, на изписването, бях вече с 10 кг. надолу. Проблемът е, че не ми стигат сили за най-елементарни физически натоварвания като например – изкачване на стълбите до третия етаж. Затова реших, че е крайно време  да предприема нещо по въпроса, все пак искам и след десетина години да изглеждам добре и да смогвам на темпото на близначките, които с днешното динамично развитие на децата, по това време ще са вече тинейджърки. А и моя близка приятелка – психолог ми каза, че спортът се отразява изключително добре на нервната система и психическото състояние на човека. Не го каза така, каза ми вместо да мрънкам, че съм на крачка от полудяване, да се взема в ръце и да започна да спортувам. Толкова съм мотивирана през новата година редовно да посещавам фитнеса, че дори започнах тренировки още през декември 2016-та. А това смятам е похвално! Също така можех да продължа да й се оплаквам (на приятелката) с чиста съвест, че съм послушала съвета й. Фитнеса избрах много лесно – намира се в блока срещу нашия. Аз буквално виждам момичетата как тренират от терасата си и въпреки това ми отне година и половина да започна. Залата е само за жени, тренировката трае само 30 минути. Инструкторките настояват да имам минимум три сесии на седмица. На мен и една ми се струва много! Въпреки това давам всичко от себе си и прилежно слагам маратонките в спортния сак. В подготовката за тренировка вече съм експерт, приготвяла съм си чантата за спорт повече пъти отколкото реално съм посещавала фитнеса. Но вече редовно избирам стълбите пред асансьора. Всяка малка стъпка се брои! А най-хубавата част от тренировката си остава моментът, в който блажено си легна на дивана вкъщи.

P.S. Трудно ми беше да не спомена виното в този текст, особено в последното изречение, но предвид днешното заглавие, реших че не е уместно. Наздраве!